България: Когато въпросите към властта са нежелани
Щом правителството има извънредни пълномощия в кризата,
гражданите също трябва да могат търсят отговорност.

14
MAR
2021
Веселин Стойнев, Дойче веле*

Месецът на официалната предизборна кампания в България е времето
на най-изкривената политическа комуникация.
В медиите се надвикват с клипове и дебати партии и кандидати,
чиято равнопоставеност се измерва в минути и секунди.
В останалото медийно време строго се пази равна отдалеченост от всички –
да не би да се наклонят везните в нечия полза или в нечий ущърб.

Най на тръни са обществените радио и телевизия,
защото нали при тях отговорността е някак по-голяма.
Падат политически предавания, внимава се с външни коментатори,
а при преки включвания от слушатели или случайно попаднали в тв-ефир зрители
водещият е готов веднага да дръпне шалтера, ако някой дори само загатне коя партия люби или мрази.

Пълна доминация на управляващите

Резултатът е много шум от страната на облъчващите и тишина от страната на потърпевшите.
Да, при ненормална предизборна комуникация има само облъчване, при това с все по-бездарно и кресливо агитационно съдържание,
което предизвиква апатия и отвращение сред облъчените.

В този месец на официална предизборна кампания няма обаче никаква равнопоставеност между кандидатите,
защото е налице пълна доминация на управляващите.
Според Изборния кодекс премиерът, министрите и депутатите могат едновременно да изпълняват функциите си и да агитират.
Но повечето медии не позволяват на граждани, журналисти и наблюдатели да критикуват както управляващите,
така и опозиционните дами и господа в името на равнопоставеността.
Само те самите могат да се критикуват едни други, в тяхното си време за предизборни дебати и в техните си платени формати.

Избирателят например няма право да пита дали Бойко Борисов, като тръгне с джипката из страната,
упражнява ли министър-председателските си правомощия или прави агитация за ГЕРБ.
А преди кампанията поне това можеше да пита, макар и свенливо, с половин уста.
Вярно, Борисов и тогава не слизаше от джипката,
понеже политиката му е нескончаем пиар за отговорното управление.

Избирателят не може да пита също и дали тия обиколки на премиер, министри и зам.-министри
са за държавна сметка и не може ли поне най-богатата партия ГЕРБ сама да си ги плаща,
както правеха други партии при предишни избори.
От това се интересуват и граждански сдружения, но понеже ЦИК мълчи, ще питат съда, който,
дай боже, отговори преди 4 април.

Трябва да има възможност да се търси отговорност

Абсурдът на криворазбраната равнопоставеност е още по-голям в условията на пандемична криза,
която е медицинска и икономическа, и която се управлява с извънредни ограничителни и компенсационни мерки.
Или пък не се управлява и отгоре надолу се произвежда хаос.
Щом правителството има извънредни правомощия в кризата, то и гражданите трябва да имат извънредни правомощия да му търсят отговорност –
нали демокрацията не е отменена.
Още повече, че управляващите имат пълната власт да предприемат едни или други мерки в своя политическа изгода.

Нещо повече.
Те имат властта да управляват кризата не в полза на широкия обществен интерес,
а в полза на своя частен политически интерес.
Животът, здравето и хлябът на много хора зависят от компетентността на управлението,
затова е необходимо да има максимално свободна публична среда,
като необходима предпоставка за търсене на политическа
и наказателна отговорност.

Така че, уважаеми колеги от всички медии,
стига автоцензура в името на криворазбрана предизборна равнопоставеност!
Освободете ефирите, тиражите и интернет страниците си за пълноценен политически дебат!
Щом управляващите могат да сместват управленските си функции с предизборните си участия,
не само е редно, но е и задължително те да подлежат на критика и като управленци, и като политици.
Особено когато във време на пандемия са въоръжени с допълнителна власт.

За кого мисли властта

Бойко Борисов е не само премиер, но и лидер на управляващата партия и водач на листите ѝ в два избирателни района.
Здравният министър Костадин Ангелов е не само министър, но и водач на листатите на същата партия в два избирателни района.
В предизборния месец не можем да отделяме двете им функции.
Ако двамата много държаха да са само управленци в кризата, можеше поне да не се кандидатират за депутати.
Или най-малкото здравният министър можеше.

Това, че да прекрати участието си в кампанията, не отменя факта,
че е сигурен депутат в следващия парламент и че управленските му действия,
както и тези на премиера, имат пряк електорален ефект върху партията им.
Редно е да знаем дали властта мисли за всички нас или само за себе си.
Затова всички, включително и избирателите на управляващите, са дискриминирани,
когато гласът на управляващите е защитен дори от собственото си ехо.