2-ри юни.
1880-та година.

Приет е първият Закон за устройство
на съдилищата
в България.

Любопитен е случаят, при който съдията писателят Иван Вазов осъжда куче на смърт,
след което е уволнен.

Поетът подписва смъртна присъда на 12 април 1880 г.
Тя е срещу куче, отнело 21 живота.
“Кучето на Михал Първанов да се убие съгласно с духа на чл. 170 от Отоманский наказателен законник и овчарят Георги Пчелинджията от с. Слатина
да плати възнаграждение на Еленко Атанасов 180 гроша”,
отсича магистратът Вазов.

На 1 април се разиграла кървава драма.
Песът на Михал от Берковица пазел пчелина му в село Костенци.
За кошерите и кучето се грижел Георги.
Вместо да варди меда от мечки псето се вмъкнало в стадото на Еленко и натръшкало 7 ярета и 8 агнета.
Други 4 берели душа изпохапани и нямало да ги бъде.

Покъртен от трагедията, Еленко се явява пред съда.
Председателят Вазов носи бляскава униформа на Темида – черен редингот със златни еполети и лъскави копчета.
На левия хълбок е препасал шпага.

Поетът съдия Вазов изслушва тъжителя

Образува углавно дело № 123 срещу песа убиец.
Вазов командирова подчинения си Герасим Истатиев да огледа мястото на престъплението.

На 7 април той докладва пред съда:
“Според изпита, който направих от околните овчари и от пчелинджията на Михал Първанов, узнах, че действително кучето на Михал Първанов,
което стои на пчелина му, е изяло на Еленко Атанасов 7 ярета и 8 агнета и 4 останали още живи, но ще умрат и те понеже кучето ги е давило,
и самичкий пчелинджия каза, че това куче и по-предишний ден изяло една овца.”

Еленко вади свидетелство от кметството на Костенци, в което пише, че освен овцата псето е излапало и едно комшийско яре.
Така в сметката влизат още 2 жертви.

Поставен натясно от фактите, Михал почва да увърта.
“Аз не знам дали моето куче е изяло агнетата и яретата на Еленко Атанасов – пледира той, – но понеже Еленко казва,
че моето куче му е изяло агнетата и яретата, то аз му давам доверие на думите, но на това не съм аз виновен, понеже кучето стои на пчелина ми,
а пчелинджията Георги Слатинченин не ми е заявил, че кучето ми е правило такива пакости и не го е убил или вързал, то е негова вина
и затова кучето сега аз склонявам да се убие, но възнаграждението за изядените агнета и ярета да плати пчелинджията ми”,
измива си ръцете Михал.

Иван Вазов внимателно изслушва едната и другата страна.
Практиката го е направила подозрителен към свидетелските показания.

“Тук всеки почти се кълнеше на лъжа.
Свидетелската клетва за селянина не значеше нищо”,
спомня си след години поетът.
В случая обаче фактите накланят везните в полза на Еленко.

Поетът прелиства Отоманския наказателен закон, по който все още съдят в България.

Пръстът му спира на член 170

“Когато законно се докаже, че някой предумишлено е убил человек, осъжда се по закона на смърт”,
гласи текстът.

Така в името на Негова светлост княз Александър I Батенберг свирепият пес е осъден на смърт.
“Тая присъда е неокончателна и се прочете в окончателна форма на 12 априлий 1880 год.,
от който ден почва две неделний срок за обтъжванието пред Софийский съд съгласно 885 и 862 т. от Врем. съд. правила”,
пише в документа.

Кучето няма възможност да обжалва и е подкарано към ешафода.
Води го приставът Гюро Начев, наречен заради коравия си нрав Върли Гюро.
На младини той е бил хайдутин, после се е сражавал под знамената на Джузепе Гарибалди.
Италианците му викали Върли Бюлгаро.

Гюро е бил в редиците и на Първа българска легия, а през 1876 г. минава Дунава с четата на Христо Ботев.
Приставът е земляк на Вазов, родом е от карловското село Кочмаларе (сега Отец Паисиево).
“Начев пръв ми пя “Тих бял Дунав”.
По рано не бях чувал мелодията й”, отбелязва авторът на стихотворението “Радецки”.

Върли Гюро, който въплъщава изпълнителната власт в Берковица, извежда песа край реката.
Там с няколко револверни изстрела екзекутира осъдения.

През 1896 г. Алеко Константинов попада на дело № 123/1880 г. и прави критичен анализ на процеса.
Той е учил право в Одеса, бил е съдия и прокурор, а по онова време

Щастливеца се изхранва като адвокат

“Жално е, че това гениално творение умълчава някои подробности”, пише Алеко и пита:
“Как е била връчена призовката на кучето, защо не са разпитани в качество на свидетели потърпевшите ярета, които са останали живи –
може би щеше да се установи, че кучето не е действало предумишлено, сиреч с предварително изработен план,
а – под влияние на раздражение и в такъв случай нямаше да се накаже съгласно с духа на чл. 170,
а щеше да бъде осъдено на петнайсетгодишен затвор в окови, с лишение от граждански и политически права,
от право да заема държавни и обществени служби и да носи знакове на отличия.”

Алеко смята, че Вазов е възпял екзекуцията в стихотворението “Пребитото псе”.
Творбата обаче е писана 1882 г.
Тогава Вазов взема повод от друга кучешка драма, разиграла се край Марица.
Там няколко деца давили кутре.
Щастливеца смесва берковската река с Марица, а и не е чувал за Върли Гюро.
”Те вместо да обесят, взели да давят кучето в реката. Това не е законно!”,
възмущава се адвокатът.

Смъртната присъда сигурно е измъчвала поета, защото наскоро след нея той прибира в дома си едно кученце.
Нарича го Горко.
В София пък неразделен приятел на Вазов е Хектор.
Този пес доживява дълбоки старини, издъхва чак през 1920 г.
“И слава Богу. Беше вече ослепял и мърсеше навред”,
въздъхва след смъртта му народният поет.

,,Предай нататък…
АЗ ОБИЧАМ БЪЛГАРИЯ и цивилизованият ЕС!
Могъщите САЩ и непобедимият НАТО са гарант за свободата ни!