В БЕСЕДКАТА
Как (не) станах дисидент
BY ИВО ИНДЖЕВ ⋅ СЕПТЕМВРИ 25, 2019 ⋅ POST A COMMENT

Тази история вече съм я споменавал и онези, които се дразнят от повторението ( по конкретен повод ) могат да си спестят
четенето по – нататък.

Озаглавявам я за ориентир от самото начало “Как (не) станах дисидент”.

Интересен паралел между източногерманската ЩАЗИ е местната й посестрима ДС предизвиква текст на “Дойче вече”.
В него между другото за един от най-активните дисиденти в края на съществуването на ГДР се казва:

“Главните действащи лица са описани в характерния за “Щази” жаргон. Ставало дума само за “познати на властта реакционно настроени
църковни дейци и други враждебни опозиционни сили”. Сред тях е например Петер Грим, един от основателите на “Инициатива мир и
човешки права” и редактор на нелегалния вестник “Граничен случай”. Ключово преживяване за Грим, който тогава е на 24 години,
е начинът, по който властите в ГДР реагират на бруталното смазване на демократичното движение в Китай: управляващите в Източен Берлин
демонстративно се солидаризират с комунистите в Пекин”.

Колко познато от личния ми опит! Българските власти също реагираха като в ГДР на смазването на студентското демократично движение на
централния площад в Пекин в нощта на 3 срещу 4-ти юни 1989 г. , когато бяха дежурен в Международна редакция на БТА. Бях сам срещу
информационния поток, от който се очакваше да извадя есенцията и да я изпратя за ползване на радиото ( имаше само едно и е излишно да
уточнявам, че става дума за Националното).

На екрана на телевизора, настроен от мен на СиЕнЕн, се мъдреше кадър от Пекин – но не с появилите се по-късно тайно заснети танкове,
мачкащи китайските студент, а с един символ на цензурата, наложена от властите: висяща от телефонна кабина слушалка. Връзката на
чуждестранните кореспонденти на мястото на събитието със света беше прекъсната.

На стената зад гърба ми висеше друго: писмена забрана от името на ръководството за ставащото на площад Тянанмън да се пише за абонатите
на БТА само с изрично разрешение на същото това ръководство. Което си спеше у дома. Дори и да бях нарушил “геройски” тази забрана,
никой в радиото нямаше да излъчи моето ЕрТе ( както на бетеански жаргон наричахме кратките съобщение за радиото и телевизията).

Омерзен от принудата да пренебрегна водещата световна новина на следващия ден споделих с непосредственото си началство, че ми иде да
се махна от агенцията. Отговорено ми бе, че се “правя на интересен” и че при такива събития и у нас трябва да се постъпи по същия начин,
както направиха “китайските другари”.

“Взех си бележка”, че няма да накривя шапката никому и занесох омерзението си на заседание на бюрото на Националното ръководство на
младия журналист на ул. “Граф Игнатиев” 4. Предложих в качеството си на младежка организация да изразим в декларация солидарност със
смазаното в най-буквалния смисъл на думата младежко продемократично движение в Китай.

Да споменавам ли пак кои доста известни тогава и днес физиономии замръзнаха в ледено мълчание и кой се обади в защита на “истината” за
събитията в Китай, която била отразена от официалния филм, изготвен от комунистическата пропаганда в Пекин и излъчен по българската
телевизия? Ще пропусна този път персонализацията. Не целя лично заяждане или “отмъщение”. Ако желае, това поименно уточнение може да
направи истинският дисидент Пламен Даракчиев, който беше научил за моята изява и на следващото заседание дойде да се запознае с мен и
да ме подкрепи ( със същия краен резултат).

Най-интересната част от това припомняне е във въпроса какво последва за мен след поредната ми изява в този дух. Вече се бях обявил за
оставката на Тодор Живков няколко месеца по-рано на друг младежки национален форум в зала 11 на НДК ( питайте например Стойко Стоянов,
днешният собственик на Фактор.бг, който беше сред онези стотици свидетели на моята реч на трибуната).

Всичко, което ми се случи като резултат на това, включително след публичното ми несъгласие с арестуването на поета Петър Манолов
заради “антипартийното” му творчество или след като заклеймих “възродителния процес” на една журналистическа лекция в Окръжната болница
в Разград, беше негласната забрана да коментирам каквото и да било по радиото и телевизията.

Нищо работа. Особено като се знае, че и днес статутът ми на коментатор по държавните медии, че и в частните ( от Дарик радио,
до т.н. големи телевизии) не е много по-различен.

Съпътстващ продукт на моите изяви станаха едни “спътници” в живота ми. Някои от тях бяха постоянни гости в дома ми на правата на стари
или новопоявили се приятели от журналистическо-артистичните среди. Живо се интересуваха от мнението ми по политически въпроси.

Така и не успях да открия доносите им по-късно, макар да знам с абсолютна сигурност за тях от ( временно ) разкаяли се техни колеги,
изплашени веднага след 10 ноември 1989 , че могат да бъдат преследвани от мен в качеството ми на изгряваща “звезда” на алтернативното
на комунизма време. Явно си мислеха, че “възходът” ми няма да спре само със скока от репортерството в креслото на директора на БТА,
избран от добре осведомената за моите предишни изяви публика в агенцията. Не бяха лишени от основание очакванията им, ако се съди по
предложението да стана изпълняващ длъжността министър на външните работи в правителството на Филип Димитров, което не приех заради
поетия вече ангажимент в БТА, избран на поста директор от колегите си чрез подписка.

По – късно започнаха подмятанията, живи и раздувани до днес, че всъщност съм се “правил на дисидент” защото съм знаел за предстоящото
падане на режима на Живков или поне съм го “усещал”. Подлеците не могат да отговорят обаче на въпроса защо самите те, като правило,
не използваха “усещанията “ си със същата хитра цел, когато се смяташе все пак за доста опасно.

Един офицер от ДС дори пише в свой доклад по мой адрес вече след 10 ноември 1989 г., че съм си бил близък с другарите реформатори
( които свалиха Тодор Живков). А моята т.н. близост с втория или третия им ешелон се състоеше в присъствието ми една среща в дома на
непознатия ми Анжел Вагенщайн, който през цялото време получаваше инструкции по телефона от някакво партийно началство ( предполагаемо
от самия Андрей Луканов или от някой от неговото близко обкръжение). Към тази сбирка бях насочен от провокатор на ДС в БТА,
прикрепен “приятелски” към мен дори в ситуацията, когато се включих в подписката на Екогласност в градинката на “Кристал”
( излъга ме с “кристално чист” поглед, че той лично вече се бил подписал и затова нямало нужда сега да си слага подписа отново).

Какво искам да кажа по аналогия информацията за ЩАЗИ?

Прието е някак си да се смята, че източногерманската служба е била най-добрата ( след КГБ ) в упражняването на контрола над обществото
в поверената й държава. Не знам дали е така като цяло, но по отношение на дългосрочния мерник спрямо хора, като моя милост, ДС се оказа
доста по-добра, употребявайки мълчанието около определени личности като по-ефективно средство за тяхното дългосрочно обезвреждане от
директното им мачкане. В това отношение не мога да не се съглася с убития писател Георги Марков, че българските другари са надминали в
областта на манипулирането на творците и цензурата съветските си началници и направо, иронично казано, “заслужават паметник” за това
постижение.

Резултатът се видя още в началото на 90-те години, когато малцина истински дисиденти се “издигнаха”, а на преминалите през концлагерите
и затвори антикомунисти направо им организираха публичен линч заради доказани или мними връзки с ДС. Т.е. ДС употреби изключително
успешно оприличаването на себе си като оръжие за масово унизяване и маргинализиране на хората, които са си позволявали да бъдат критични
срещу комунизма – независимо дали са били впримчени от нея или не. Ако не се броят онези, които си останаха верни на Партията,
преоблечена в нова овча кожа за радост на стадото й.

Не знам дали тази печеливша за кукловодите на прехода тактика е била премислена маневра или е била рефлекс на временно изоставеното от
КГБ в гората на страшната демокрация съветско творение на българска почва. Но да преследваш някого, като му вменяваш прилика със себе си,
е перверзия. Тази мимикрия, впрочем, вече не им е нужна днес. Фактът, че в един момент престана да бъде срамно да си имал нещо общо с
тях, говори за голям успех на операцията по обезвреждане на някогашните волнодумци в условията на плурализъм, употребяван вече като
оръжие срещу непослушни днешни журналисти.

Апропо, горното да не се смята за оплакване. Оплаквачите на “най-справедливия строй” да не се радват, че съм предизвикан да се върна
към онова време, за което не ми дреме. Интересува ме в наши дни забравата да не покрие и малкото, което сме постигнали със собствени
сили в борбата със злото, натрапено на България от нейните съветски окупатори, за които най-сериозно вече се твърди, че са наши
освободители и от комунизма.

Колкото до упрека, че съм заминал кореспондент на БТА в Бейрут с одобрението на ДС( и то след като съм имал “черен печат” със забрана
да бъда приеман на работа в “службите”), ще бъда отново кратък в отговора си, но и саркастичен: нали за американците днешните борци
срещу тях казват, че не са ни освободите точно те от турците? Е, в Бейрут нямаше как да отида с тяхно благоволение, колкото и сега да ме
изкарват техен “агент”. Тук командваха съветските “освободители” и тъкмо техните протежета ме изпратиха на фронта, на който обучените
им уж за тази цел професионални ченгета се изплашиха да отидат. За което, както и за факта, че още ме има, въпреки всичките им усилия да
ме заличат от публичността, не могат да ми простят ( оцеляването ).

Не им оставам длъжен. Също не мога да им простя – не толкова в личен план, колкото от името на едно цяло поколение, с което се
разпореждаха като със стадо на заколение. Да съм черна овца в него е чест за мен.

Share on Facebook

Share on Facebook
Twitter This
DISCUSSION

====================================================================================================================
Коментар от ПАРЛАМА ДЕСНИ

Поздравления , г-н Иджев…
И моите уважения…
Но…
Лично аз не вярвам на никой низвергнат “ днешен дисисидент“….
Който агитира за някоя личност, която била АЛТЕРНАТИВА на МОДЕЛА КОЙ…
Защото ИСТИНАТА е, че МОДЕЛА КОЙ не е НИКОЯ личност…
МОДЕЛА КОЙ е Избирателният Кодекс със заложени незаконни водачи на листи и „избираеми места“…

Адмирации за вчера, г-н Иджев…
Но днешните очаквам да си ги заслужите…
Като демаскирвате МОДЕЛА КОЙ…
Избирателният Кодекс със заложените незаконни водачи на листи и „избираеми места“…

Кой вчерашен или днешен „дисидент“ ще приеме за нормално и законно, че…

2 670 гласа са повече от 30 310 гласа???…