20 юни
Обявен от ООН за Международен ден на бежанците

Някои сравнение се набиват на очи…
На султан Абдул Хамид II и Башар Асад
На тогавашното ВМРО и днешното ВМРО.
На Пейо Тотев Крачолов, по-известен като Пейо Яворов, български поет и войвода на Вътрешната македоно-одринска революционна организация,
и шкембе-войводата от Русе Красимир Каракачанов.
На тогавашните български патриоти и днешните московски мекерета…

И до днес потомците на арменците изказват благодарността си за великодушието и състраданието на българския народ,
който прима с готовност арменските бежанци.
За България това са най-тежките години след две изгубени войни – Балканската и Междусъюзническата, след това тя е въвлечена
в Първата световна война, победена и унижена.
Но въпреки това българският народ отваря домовете си, заедно с това и сърцата си за измъчените “изгнаници клети”.
Арменски бежанци са приети и подслонени от младата българска държава, току-що освободила се от османското робство.
В този бежански поток има много деца сираци, родителите на които са загинали.
Българският народ не може да остане равнодушен към страдалците.
Тези деца не отрастват в сиропиталища, а в семейства и много благодетели ги подпомагат.

…Арменци строят паметници на Яворов в цяла България.
Със скромния, но многозначителен надпис: „От признателните арменци”.
Може би е най-запомнящ се бюст-паметникът в Борисовата градина.
Този паметник на Пейо Яворов е създаден през 1928 г.
от арменския скулптор Григор Агаронян, учил и работил в България…

Ще построят ли „признателните“ сирийци паметник на шкембе-войводата Красимир Каракачанов?
Поне във Русе…

Арменци

Изгнаници клети, отломка нищожна
от винаги храбър народ мъченик,
дечица на майка робиня тревожна
и жертви на подвиг чутовно велик –
далеч от родина, в край чужди събрани,
изпити и бледни, в порутен бордей,
те пият, а тънат сърцата им в рани,
и пеят, тъй както през сълзи се пей.

Те пият… В пиянство щат лесно забрави
предишни неволи и днешни беди,
в кипящото вино щат спомен удави,
заспа ще дух болен в разбити гърди;
глава ще натегне, от нея тогава
изчезна ще майчин страдалчески лик
и няма да чуват, в пияна забрава,
за помощ синовна всегдашния клик.

Кат гонено стадо от някой звяр гладен,
разпръснати ей ги навсякъде веч –
тиранин беснеещ, кръвник безпощаден,
върху им издигна за всякога меч;
оставили в кърви нещастна родина,
оставили в пламък и бащин си кът,
немили-недраги в далека чужбина,
един – в механата! – открит им е път.

Те пеят.. И дива е тяхната песен,
че рани разяждат ранени сърца,
че злоба ги дави в кипежа си бесен
и сълзи изстисква на бледни лица…
Че злъчка препълня сърца угнетени,
че огън в главите разсъдък суши,
че молния свети в очи накървени,
че мъст, мъст кръвнишка жадуват души.

А зимната буря им сякаш приглася,
бучи и завива страхотно в нощта
и вихром подема, издига, разнася
бунтовната песен широко в света.
И все по-зловещо небето тъмнее,
и все по се мръщи студената нощ,
и все по-горещо дружината пее,
и буря приглася с нечувана мощ…

Те пият и пеят… Отломка нищожна
от винаги храбър народ мъченик,
дечица на майка робиня тревожна
и жертви на подвиг чутовно велик –
далеч от родина, и боси, и голи,
в край чужди събрани, в порутен бордей,
те пият – пиянство забравя неволи,
и пеят, тъй както през сълзи се пей.

Пейо Яворов