След като ги вкараха в ТКЗС,
селяните почти не отглеждаха домашни животни, защото нямаше с какво да ги изхранват.
Отглеждаха по няколко кокошки и по едно прасе.
Кокошките ровеха из двора за червеи, а прасетата се угояваха с помия от чиниите и с трици.
Триците се получаваха срещу купони.

Никой нямаше брашно за домашен хляб!
Всички го получаваха от селската фурна.
Срещу купони.
На разграфен картон за всеки ден от месеца, селяните получаваха хляб срещу купоните.
В най-горния ляв купон, с подпис и печат на председателя на ТКЗС,
пишеше колко трици ти се полагат.

През един двор на нашата улица, живееше партийният секретар Господин, но всички му викаха Ураля.
Защото с повод и без повод, на партийните събрания постоянно подканял с „Ура, другари!“

На село и вестниците бяха рядкост.
През лятото си бършехме дъто с листо от лапад. През зимата, гнусно ми е дори да ви го обясня.
Затова всяко парче от вестник беше много забележимо.

Някъде през лятото на 1960-та година,
точно пред вратата на Ураля намерих вестник с увити в него купони за трици.
Предадох ги на баща ми, който се зарадва, че ще накажат жената на Ураля.
Тя даваше и хляба и триците.
По принцип, всеки месец, председателят на ТКЗС назначаваше комисия,
която освобождаваше от отговорност Уралката,
и унищожаваше купоните.

Минаха седмица, две, но нищо не последва.
Родителите ми започнаха да умуват какво да правят с купоните за трици.
Ако вземем още едно прасе, веднага ще ни разкрият като „врагове на народната власт“.
С всичките му последствия.

Майка ми е от съседното село Богорово, което е по близко от километър-дели ни едно дере.
Отидохме при вуйчо Драган и тя му предложи:
„Братко, ако си съгласен да гледаш едно прасе, от нас ще е зайрето.
после ще го делим на половина“
Прасето ядеше на корем и стана над 200 кила!

И така, нея зима изядохме едно прасе и половина.

УРА,другари!