ВСЕБЪЛГАРСКИЯТ КАЛЕНДАР

На днешния 7-ми септември.
1911-та година.

В Правец се ражда българския Чаушеску.
Комунистическия диктатор Тодор Живков

Тодор Живков (1911-1998) е първи/генерален секретар на БКП в периода 1954-1989 г.,
министър председател на НРБ (1962-1971) и
председател на Държавния съвет на НРБ (1971-1989).

През 1932 завършва средното Графическо училище в София и е назначен печатницата като букволеяр.
Същата година влиза в редовете на БКП.
В официалната биография на Тодор Живков, съставена от Института по история на БКП към ЦК (1981),
се премълчават факти около арестите му през 30-те години, както и поведението му пред полицията
и по-късното му завербуване от Гешев.

В края на 1934 г. е избран за секретар на Трети партиен район и член на Окръжния комитет в София,
но през 1935 г. следват много провали, за които е обвинен и е изключен от партията.
Въпреки че полицейското му досие се оказва добре прочистено (само 22 листа) след 10 ноември 1989 г. в полицейските архиви са открити
документални свидетелства за арестуването на Живков още преди да бъде приет за член на БКП.
Факт, който не е описан нито в официалната му биография, нито в мемоарите, които той издава през 1997 г.
По-стари членове, задържани в полицията, свидетелстват, че виждат Живков там, но не като арестант, което оставя съмнението,
че е използван за разпознаване от страна на полицията, тъй като е единственият, който не е разследван и осъден по няколко случая.

Според редица по-стари членове на партията от 1935 г. до 1942 г. Живков не е участвал в дейността на БКП и е
изолиран от ръководството ?, защото е смятан за агент-провокатор.
След 9 септември 1944 г. той подава молба да му се снеме партийното наказание „строго мъмрене с предупреждение без право да заема
ръководна работа в партията”, наложено му от ЦК на БКП през 1935 г.
През 1939 г. се жени за участъковия лекар Мара Малеева и в следващите години я следва в населените места в провинцията,
където тя практикува професията си, като той не работи никъде, а е издържан от съпругата си.
Докато други партийни членове по това време са арестувани и съдени Живков развива дейност в любителска театрална трупа
и се снима за спомен без притеснение от разкриване по време на излети в планината.
През 1942 г. той все пак успява да се дипломира като частен ученик в Трета мъжка гимназия – София след 13 години опити да придобие
средно образование.

В официалната му биография е посочено, че от 1943 г. Живков е член на щаба на І въстаническа оперативна зона с център София и е
натоварен с оперативни функции към отряда „Чавдар”.
Не може да се посочи друг пример с член на щаб на оперативна зона, който по това време да живее необезпокоявано в провинцията
(с. Говедарци, Самоковско) и в същото време безпрепятствено да пътува до София.
По това време Живков е включен в окръжния комитет на БРП (к).
За разлика от други партийни фигури, свързани с отряда „Чавдар” името на Живков не се среща никъде в полицейските архиви.
„Славното” партизанско минало на Живков е дописано,
На него е преписана и ръководна роля по време на преврата на 9 септември 1944 г., но фактите показват, че той е изпълнявал само
охранителни функции.

Веднага след Деветосептемврийския преврат Тодор Живков се оказва един от хората, които влизат в Дирекцията на полицията и проявяват
активност към полицейските досиета.
Пряко участва в налагането на политическия терор непосредствено след 9 септември 1944 г., в преследването и ликвидирането на
представители на предишната власт.
Главната задача на Щаба на милицията, който той оглавява след 9 септември, е да издирва и обезвредява „врагове на народ”.
„Оперативното бюро се настанява в хотел „Славянка беседа”, където до тогава се е помещавало немското военно комендантство.
Прераства в Щаб на народната милиция с ръководител Тодор Живков”, е записана в официалната му биография от 1981 г.
В нея щабът е определен като „първи орган на диктатурата на пролетариата в столицата”.
За известно време е назначен за главен инспектор в новосъздадената Народна милиция.

Партийната му кариера след 9 септември 1944 г. започва като трети секретар на Софийския областния комитет на партията,
а през 1948 г. вече е издигнат за първи секретар на градската партийна организация.
Същата година на Петия конгрес на БРП (к) Живков е избран за член на ЦК.
По това време той вече попада в полезрението на върналия сеот Москва Вълко Червенков-зет шефа на терористичния Коминтерв
Георги Димитров, който става негов покровител.
Живков натрупва значителен политически капитал при разправата с Трайчо Костов.
Като първи секретар на столичната партийна организация Живков е първият, който публично поставя въпроса за смъртно наказание за
„предателя” Трайчо Костов.

Като секретар на ЦК, отговарящ по линия на селското стопанство, Живков участва в потушаването на т. нар. Кулски бунт,
когато селяните в този район се надигат против създаването на ТКЗС и прилаганите от партия насилия и извращения,
като е активен организатор и изпълнител на тази линия.
През 1951 г. е избран за член на Политбюро на ЦК на БКП.
Когато на Януарския пленум през 1954 г. Червенков се „саморазкритикува” и се отказва от заеманата длъжност на първи секретар,
на този пост е избран протежето му Живков. Утвърден е на този пост на Априлския пленум през 1956 г. с одобрението на Москва.

Стремежът на Живков да придобие популярност сред обществото го тласка съм авантюристичен подход за скокообразно икономическо развитие
(копирано от Китай) и ускорено развитие на селското стопанство, което бързо довежда страната до неплатежоспособност през 1960 г.
Основни кредитори на комунистическото управление в България по това време са съветски банки,
а съветският лидер Никита Хрушчов отказва да отпусне нови кредити на закъсалата БКП преди да бъдат върнати старите.
За да спаси поста си Живков тайно и еднолично предлага на съветската страна целия български златен резерв, възлизащ на 23 тона,
с който да погаси част от дълговете на режима.
Българският златен резерв е изнесен предварително на временно съхранение в Държавната банка в Москва,
а Хрушчов приема отправеното предложение и златото е продадено на международните борси, като нито един цент не се връща в България !

Двете сили, на които се крепи Живковото политическо дълголетие са Държавна сигурност, която му е пряко подчинена,
а втората опора е безпрекословното подчинение и подкрепа, която дава на съветските ръководители в Кремъл.
Негово е наставлението към ръководството и служителите на МВР-ДС, че „вие трябва така да работите, че да заслужите привилегията да се
наричате филиал на КГБ”.

Живков е ревностен поддръжник на съветската политика в утвърждаването на СССР като ръководител на международното комунистическо
движение, а също така и е първият политически ръководител от страните от Източния блок, който подкрепя Москва в такива срамни авантюри
като потушаване на Унгарското народно въстание през 1956 г. и смачкването на Пражката пролет в Чехословакия през 1968 г. с войските на
Варшавския договор.

На два пъти – през 1963 и 1973 г. – на пленуми на ЦК на БКП Живков предлага НРБ да се присъедини към СССР и въпреки че тези
предложения от съветска страна са отклонени, той продължава да води политика за „всестранно сътрудничество” със Съветския съюз без да
зачита националния суверенитет, който представя с обяснението, че „суверенитета народът го разбира да има ядене, да живее”

Експериментите, с които той се опитва да направи печеливша плановата икономика по съветски образец в страната водят до нови два фалита
през 1977 г. (спасен с нови отстъпки, измолени от съветския лидер Леонид Брежнев) и през 1987 г., когато България е вкарана в
спиралата на поредна икономическа криза.
Тогава страната започва да трупа непосилни за изплащане валутни заеми от западни банки.

Бруталните репресии на режима при Димитров и Червенков са смекчени при Живков, а на железния юмрук на Държавна сигурност е надяната
ръкавица.
За да държи под тотален контрол обществото и интелигенцията, а също и да предотврати създаването на външнополитическа опозиция
или вътрешно партийна такава през 1967 г. е създадено Шесто управление на ДС за борба с идеологическата диверсия, което преследва
и най-малкия опит за инакомислие.

В същото време, Живков изгражда система за корумпиране и купуване на лоялност сред висшия партиен апарат, като увилечава привилегиите на АБПФК и
раздава безотчетни материални облаги и достъп до привилегии на тесен кръг от комунистическата номенклатура и върхушката, наречени правоимащи.
За тяхната охрана и пълно материално и битова обслужване се грижи друго специално управление на ДС –
Пето управление за безопасност и охрана (УБО), станало печално известно като преторианската гвардия на Живков.
Подобна система за материални облаги той изгражда и по отношение на творческата интелигенцията, купувайки си по този начин
безкритичност и създавайки армия от интересчии, службогонци и подмазвачи.

Самият генерален секретар на БКП се превръща в първия комунистически милионер в България далеч преди края на комунизма.
Заради него Политбюро приема решение, с което в пъти му е завишен хонорарът за създаването на съчинения, писани от специалисти от
неговия политически кабинет. Живков получава едновременно заплати като генерален секретар на БКП, народен представител и
допълнителни представителни средства като председател на Държавния съвет на БКП.

Непосредствено след Унгарското народно въстание през ноември 1956 г. ръководеното от Живков Политбюро взима решение да отвори отново
лагера „Белене” и го напълва с противници на режима, опасявайки се в България да не се случат събитията в Унгария.
След като през 1959 г. „Белене” е превърнат в затвор, а със знанието на Живков и Политбюро е създаден нов лагер –
Трудовата група край Ловеч, станала известна като лагера „Слънчев бряг” .
Отговорник за лагера, в който режимът е изключително тежък до степен на садизъм, е дясната ръка на Живков ген. Мирчо Спасов.
Концлагерът и женския му филиал в село Скравена са закрити тихомълком през 1962 г., след като се разчува за жестокостите и убийствата
в тях. Доказателствата за тях са прикрити от Политбюро и не са предадени за разследване на прокуратурата, като по този начин Живков и
комунистическата върхушка става съучастник в прикриването на престъпленията.

По време на управлението си Живков дава картбланш на Държавна сигурност да извършва т. нар. остри мероприятия –
отвличания и убийства на критици на режима зад граница, като най-известното от тях е ликвидирането на писателя Георги Марков в Лондон
през 1978 г.

Едно то най-големите престъпления на Тодор Живков е пасивността и мълчанието му пред българското общество след ядрената катастрофа в
съветската АЕЦ Чернобил през 1986 г. С тази постъпка изцяло в интерес на съветската страна, Живков обрича цялото население в България
на радиационно облъчване от преминалия над страната тогава радиоактивен облак, поражения, от които продължават и до днес.
В същото време за Живков и върхушката в БКП, са взети специални грижи в осигуряването на безвредни напитки, специална храна и защита
Може би това е една от причините, днес България с 16,2 промила смъртност, от 240 държави , да е на 239-то място в света…

Както в Сирия управлява вече второ поколение Асад, в КНДР управлява вече трето поколение Ким,
така и Живков проявява стремеж към издигане и утвърждаване на децата си във властта – Людмила Живкова и Владимир Живков,
несъответстващ на възможностите им.
Същевременно се отчуждава и е обгрижван от охраната на УБО и вярната си медицинска сестра майор Ани Младенова,
която му „кърпела чорапите“…

През 1985 г. взима решение за провеждането насилствено преименуване на българските турци, станало известно като „възродителния процес”,
което има трайни последствията върху външно-политическата обстановка – води до кървави бомбени атентати, крити от цензурата на БКП
през 80-те години, а в същото време до още по-голямо компрометиране на режима и изпадането на страната във външно-политическа изолация,
засилила се след принудителното изселване на над 360 000 турци през лятото на 1989 г. по време на т. нар.
Голяма екскурзия.

Живков не се свени да използва и сила за разпръскването на мирно протестиращи активисти на гражданската организация „Екогласност”
през октомври 1989 г., когато в София се провежда международен екофорум и редица чуждестранни наблюдатели стават свидетели на
неадекватното поведение на режима.

Тодор Живков споделя съдбата на всички свои предшественици в БКП, които са качвани и сваляни от Кремъл.
Между 6 и 9 ноември 1989 г. съветският посланик в София Виктор Шарапов провежда серия от интензивни срещи с Живков, след които
генералният секретар на БКП е принуден да си подаде оставката.
Това прави на 9 ноември, в деня на падането на Берлинската стена,
а на следващия ден – 10 ноември 1989 г. – тя е приета от пленума на ЦК на БКП.

Управлението на Живков завещава на българите трети фалит при управлението на БКП с над 11 млрд. външен дълг и 26 млрд. вътрешен дълг.
Само месец по-късно, през декември 1989 г. неговият наследник на поста генерален секретар на ЦК на БКП Петър Младенов публично признава
за провала на Живковото управление и определя режима на Живков като „уродлив”.

През януари 1990 г. Тодор Живков е изключен от БКП (няколко години по-късно тихомълком е възстановен като член на БСП) и арестуван,
като прекарва няколко месеца в ареста, където са му повдигнати обвинения за редица престъпления
След ареста е поставен под домашен арест, който продължава до края на живота му.
Умира на 5 август 1998 г. на 86-годишна възраст.

Тогавашното управление на Обединените демократични сили отклонява искането на близките му и БСП да бъде погребан с държавни почести.

ВСЕБЪЛГАРСКИЯТ КАЛЕНДАР

Въпреки че, Живков декларира „Социализмът е едно недоносче“,
на лозунга на ранното СДС „Времето е наше“,
Живков отвръща „Времето е ваше, но всичко останало е наше“.

И се оказа прав и до днес!
Три мандата ни управлява комунистът Борисов!