ВСЕБЪЛГАРСКИЯТ КАЛЕНДАР

11-ТИ април,
1949-та година.

Почива РОЗА ПОПОВА (1878-1949)

През 1930 година в Мюнхен излиза енциклопедията “Знаменити европейски жени” под редакцията д-р Елга Керн

. В нея е отделено значително място на живота и делото само на една българка – актрисата Роза Попова.
”Честта, която е оказана на Роза Попова е чест за българската жена” – пише д-р Керн в уводните думи преди началото на статията.
Малко по-късно парижкото списание „Минерва” ще я нарече „българската Сара Бернар”.

Коя е тази жена, чийто образ е поразявал и продължава да изненадва със своята противоречивост и обаятелност?
Животът на Роза Попова е обгърнат в мистичната мъгла на артистичната слава и скандала,
на столичните театрални успехи и провали,
на просветителския патос на пътуващите театрални аркашки…
Името й успешно се вписва в оформящия се в началото на ХХ в. имидж на модерния артист и интелектуалец,
чертае първите щрихи от портрета на днешните актриси „звезди” и „знаменитости”.

Целият съзнателен живот на Роза Попова от най-ранни години е посветен на изкуството на театъра в цялата му пълнота и сложност.
Самата тя разказва за началото на тази страст, завладяла съществуването й:

“Как и кога станах артистка – едва ли бих могла точно да определя – Такава съм се запомнила.
А запомних се добре, защото не един път по-голямата ми сестра е разигравала пръчката,
задето съм изваждала от гардеробите най-хубавите копринени дрехи, шапки, ръкавици и шалове на майка ми
за да имитирам, във всичките й подробности някоя нейна гостенка.

Когато не смеех вече да повтарям тия, винаги свършващи с пръчка, монолози –
изхитрих се да се качвам на таванската стая, където имаше вехт гардероб с разни демодирани дрехи
и там играех, но не вече сама, а с антураж от някои мои другарки.
Разбира се, короната от цветна хартия и скиптъра от бастун аз никому не отстъпвах”

Данните около произхода ? са доста противоречиви.
Неделчо Месечков в сп. „Театър” пише: „…Роза Попова е родена на 5 юли 1882 г.
Майка ? Събина е от полски произход, а баща ? е Михаил Филипов – българин.”
Сия Филева в дипломната си работа „Роза Попова – бележита българска актриса” от 1958 г. твърди:
„Според сръбските вестници „Правда” и „Одиек” от януари 1905 г. Роза Попова е „сръбкиня по произход” и „българка от Нови Сад”.
Основание за това им дават два факта: първият е, че Роза Попова играе Магда от пиесата „Родина” на Зудерман
на сърбо-хърватски език по време на гостуването си в сръбския национален театър
и вторият – намереното свидетелство за завършено първо отделение в Нови Сад,
което било сложено пред прибора й за хранене на официалната вечеря след представлението.
Според кръщелните свидетелства – майката на Роза е Филипине Глаз, родена в Нови Сад, а баща й е Михаил Маноилович, също роден там.
Роза Попова е родена през есента на 1878 г.
Тя загубва родителите си рано и от семейството остава само най-голямата й сестра, която се грижи за нея до последните дни от живота й.

Детската мечта на Роза да стане актриса категорично се сблъсква с волята на майка ?.
Въпреки това съдбата следва своите пътища и на 1 май 1895 година Роза Попова се среща с поета Стоян Попов (Чичо Стоян) –
човекът, отворил ? врата към изкуството и любовта.
Стоян Попов е не само поет; той активно се интересува от обществено-политическия живот у нас
и е участник в македонското движение като член-основател на първата Македонска революционна организация.
Участва активно в културния живот на страната и е силно заинтересуван от развиващото се театрално изкуство.
Роза Попова разказва за увлечението си по него:

„И … една снежна декемврийска нощ, същата година, аз напуснах дома на майка си, тъй както Зудермановата Магда в „Родина”.
На Магда баща й получава паралич, а на майка ми косите побеляха за една нощ.
Бедната ми майка, която бе погребала 11 деца – с това бягство аз и нанесох последния, смъртен удар!

Стоян Попов ме открадна, за да свържем завинаги живота си и да тръгнем заедно из трудния път на изкуството.”

Това, разбира се, предопределя и съдбата на поета.
Стоян Попов се появява на сцената – по-рядко като артист, по-често като драматург и директор – заедно с младата си съпруга,
обвързвайки житейската си съдба с тази на бъдещата актриса.

По това време в следосвобожденска България се заражда професионалния театър.
След многократни промени в състава си, през 1892 година столичната драматична трупа „Сълза и смях” изнася първото си представление.
Убеден в несъмнения сценичен талант на Роза Попова, Стоян Попов я завежда при Константин Сапунов,
завършил консерватория по декламация и пеене в Букурещ и Италия –
почти единственият образован в театралното изкуство по онова време в България.
Сапунов й дава да разучи монолози на Електра, Медея, Антигона от античния театър и остава очарован от изпълнението й.
В своята ученичка той прозира бъдещата голяма актриса.
По негова препоръка Роза Попова се явява на конкурса за нови членове, организиран от театър „Сълза и смях” през 1897 година.
На изпита представя Луиза и Лейди Милфорд от „Коварство и любов” на Шилер.
Двете роли са с различен натюрел и впечатляват силно комисията, която решава да й предложи стипендия за обучение в чужбина.

Но интригите и задкулисните сплетни в театъра, които съпровождат появата й, огорчават младата актриса и тя се отказва от всичко –
стипендия, столичен театър…

„ … грехът на тази млада, хубава и стройна дебютантка се състои в това, че не е венчана по правилата на православната църква.
Този аргумент е най-силното оръжие, чрез което актьорите се противопоставят на приемането й в трупата на „Сълза и смях„

Заради случая с Роза Попова и поради непрекъснатите скандали и брожения Иван Вазов (който по това време е министър на просвещението)
уволнява цялата трупа на театъра като наказание.
Малко след това, разбира се, я възстановява.
Но по този начин, още с първите артистични прояви името на Роза Попова се свързва с успеха и скандала.
Възторгът и поражението ще я следват драматично през целия й живот.

Роза Попова избира трънливия път на пътуващия театър с трупата на Стоян Попов, който вече е неин съпруг.
Играта й завладява публиката на провинциалните сцени.
Още в края на турнето, по желание на всички, театър „Зора” се преименува на театър „Роза Попова”.
Като директор-режисьор тя коренно преобразява репертоара на театъра.
Изхвърлен е фалшивият патос, а старите пиеси са заменени с класически и съвременни драми.
В афиша влизат заглавия като „Медея” по Еврипид на Легуве, „Фауст” от Гьоте, „Нора” от Ибсен, „Родина” на Зудерман и др.
Роза Попова превежда и поставя за първи път Ибсен, Стриндберг и така изгражда репертоар на високо идейно и художествено ниво.
Тя въвежда за първи път у нас кратки конферанси преди спектакъла,
в които се правят анализи и се разясняват проблемите на драматургията.
Усилията не са напразни.
За театъра на Роза Попова започва да се говори.

От сезон 1898/99 започва силен период за трупата на театър „Сълза и смях”.
Театърът получава театрални костюми – дарение от руските императорски театри.
За режисьор е поканен хърватският режисьор Адам Мандрович.
Точно тогава в София идва театър „Роза Попова”.
След представянето на няколко поредни представления на „Нора” и „Медея” пресата гръмва –
„най-добрата и единствена българска актриса, която може да бъде една Режан, една Сара Бернар,
ако би се появила на един френски театър…”
Появила се е млада талантлива актриса на българската сцена.
По това време още не са се върнали от чужбина Сава Огнянов и Адриана Будевска.
Няма актьори с професионална специализация и появата на Роза Попова респектира
с дълбочината на превъплъщението на трагичния античен образ на Медея.
Нора е другата успешна роля на актрисата, към която ще се връща и в по-зрелите си години.
Подборът на съвременен репертоар е първата и най-важна стъпка за Роза Попова в изграждането на един театър.
Драматургията на Ибсен винаги ще заема централно място както в репертоара на театъра ?, така и в артистичния й път.
След успеха на двете постановки Роза Попова е поканена в трупата на „Сълза и смях”.

Годините от 1900 до 1903 са време на истинско вдъхновение за младата актриса.
Благоприятно за нея е и ръководството на Адам Мандрович, който допринася много за развитието на българския театър.
В „Сълза и смях” Роза Попова дебютира с Луиза и Лейди Милфорд в „Коварство и любов” на Шилер.
Следва графиня Орсина в „Емилия Галоти” на Лесинг.
Тази не много голяма роля дава възможност на актрисата да прояви по-различна чувствителност и усет към трагичното.

През 1901 година, тя е първата изпълнителка на Вела от „Вампир” на Страшимиров.
Вела става любима роля на Роза Попова от българската драматургия.
Ако проследим отзивите на критиката от първото представление до последващите й появи на сцената на Народния театър през 1907 година,
ще видим израстването й в подхода към образа и задълбочаването му през годините.
В първото й изпълнение Вела е по-скоро нежна и красива жертва на съвременните български нрави.
Сп. “Летописи” отбелязва, че изтънчеността и нежността в изпълнението й малко се разминава с реализма на съвременния живот[.

Магда от „Родина”, Вера от „Лудетина” на Кирилов са другите й роли на сцената на „Сълза и смях” от този период.
Роза Попова се превръща в любимка на публиката, а критиката внимателно следи участията на младата актриса.

През 1902 година Роза Попова официално е изпратена в Белград на Всеславянския събор и фестивал на славянското изкуство.
Участието ? във фестивала ? донася изключителен успех.
Сръбските вестници я възхваляват; виенският вестник “Ун Цайт” също пише възторжена статия за играта ?.
Предлагат ? ангажименти за редовна актриса в Белград, Загреб и гастроли в берлинския театър “Лесинг”.
След една дълга преписка и настояване Роза Попова заминава за Белград и взема участие в редица представления.
Гостуването й там е истински триумф.

Съдбата обаче й е приготвила нови изпитания:

“…Още с първата си поява на сцената на “Сълза и смях” Роза Попова прояви своите големи творчески заложби.
Но нейният творчески растеж бе прекъснат за известно време от една трагична случка.
Един млад буен красавец, студент от Враца, лудо се влюбил в нея и често й предлагал да напусне съпруга си – чичо Стоян –
и двамата да избягат заедно.
Със свойствената си културност и женствена нежност Роза Попова успешно отбивала известно време неговите лудешки предложения,
докато един ден този студент – Богданов, като безумен се втурнал в жилището й и насила поискал да я отвлече.
Тогава тя категорично и рязко отказала да му се подчини.
Той изревал като звяр, измъкнал револвер, стрелял в гърдите й, а след това в сляпото си око.
След дълго лечение тя напълно оздравя.
Но театралния комитет на “Сълза и смях” я уволни за “леко поведение.” – пише в своите мемоари артистът Тачо Танев.

В “Минало на българския театър” Иван Попов коментира случилото се:

“За мен остава необяснимо обстоятелството дали Роза Попова бе уволнена във връзка със станалото произшествие
или се дължи на някои други причини.
Говореше се, че тогава комитетът е поискал нейното уволнение от трупата,
за да й отмъсти задето тя нарекла веднъж членовете на комитета “профани на изкуството”.

Така името на Роза Попова отново е въвлечено с скандал.
Уволнена от театъра, Роза Попова продължава трудния си път по сцените на страната.
През пролетта на същата година, само на 24 години, тя е поканена в Пловдив да оглави театъра там.
Присъствието на професионален ръководител веднага се усеща.
Роза Попова изцяло обновява репертоара с пиеси на Метерлинг, Чехов, Ибсен, Хауптман, Зудерман.
Тя запознава пловдивската публика с модерната европейска драматургия и гастролите на Народния театър вече не могат да я изненадат
с представленията си.
Когато през месец април 1905 г. Народният театър гастролира в Пловдив и една от 5-те постановки е “Дамата с камелиите” на Дюма,
в края на спектакъла зрителите вместо да аплодират изпълнителката на Маргарита Готие – Султана Николова
бурно скандират името на Роза Попова, с което категорично изразяват предпочитанията си към своята изпълнителка на ролята.
Същото отношение среща Народния театър и при следващото му гостуване под личното ръководство на Йозеф Шмаха.

През следващия сезон Роза Попова заминава в чужбина, за да школува актьорските си умения,
както самата тя споделя, при европейските майстори.
Във Виена изучава сценично изкуство при Йозеф Кайнц в Бургтеатър, готви международно турне,
посещава лекции по литература и медицина във Виенския университет.
И както споделя с Кайнц, става страстна почитателка на професор Фройд.
Роза Попова е обладана от постоянен стремеж към познание и самоусъвършенстване.
Това я превръща в една от малкото жени, още повече жени-актриси, с престижно хуманитарно образование в България по това време.

Във Виена Роза Попова се среща с изкуството на Сара Бернар, а малко по-късно в Италия има възможност да гледа
и Елеонора Дузе в няколко роли.
Интересно е сравнението, което прави между двете най-големи актриси на времето.
Тя нарича Сара Бернар най-големият талант на съвремието.
Изкуството на френската актриса замайва с емоцията и екзалтацията, докато Дузе поразява духа.
Роза Попова много точно описва помпозността, жестикулацията и външната експресивност на Сара Бернар,
като я сравнява с простота на израза и жеста, чрез които Дузе въплъщава най-дълбоките тайнства на човешката душа.
Възхищава се също и на многообразните й превъплъщенията – винаги различна във всяка роля.
Затова тя казва за Дузе, че е „гений – древен дух, синтезирал красотата и страданията на вековете”.
Този проникновен анализ на младата актриса показва, от една страна, интереса и търсенията й в актьорската работа,
а от друга – високите изисквания, които поставя пред себе си и пред театъра като изкуство.

На 3 януари 1907 година в София тържествено се открива сградата на Народния театър.
Трупата е сформирана от артистите на бившия театър “Сълза и смях”.
По това време Роза Попова се връща от чужбина, а нейната публика я очаква с нетърпение и интерес за новите й появи.
Завладян от таланта на младата актриса, новият режисьор на националната трупа Йозеф Шмаха, й предлага да постъпи в театъра.

Ето как самата Роза Попова обяснява връщането си в на българска сцена:

“Дали щях да направя това, ако за режисьор не беше назначен големия чешки артист Йозеф Шмаха и без негова лична покана – едва ли.
Защото Народният ни театър винаги е страдал от липса на вещ художествен ръководител, за какъвто винаги жадувах.
Освен това, носеше се упорито слухът, че директорският пост на театъра ща се заеме от нашия голям поет и мислител Пенчо Славейков –
човек с огромна култура, ерудиция и характер, каквато личност не бе попадала още в нашия театър,
а за драматург – също един от големите наши поети – Пею Яворов.
Това бе една гаранция, че театралното ни дело ще тръгне по друг път,
е че то не ще бъде вече играчка в ръцете на разни случайни хора и впартизанчени профани.”

През 1907 г. Роза Попова дебютира в ролята на Маргарита Готие от “Дамата с камелиите”.

“На седем и половина вечерта вече нямаше билети за продан.
Макар “Дамата с камелиите” да бе играна в Народния театър вече няколко пъти публиката знаеше, че ще дебютира г-жа Роза Попова.
Независимо от лошото време театърът беше буквално препълнен.
В очакването всички се питаха защо бяха толкова неволи и страдания на тази актриса, защо тя бе уволнена от трупата на театъра…
Това беше причина да избухнат ръкопляскания още щом тя се появи на сцената.”

Маргарита Готие на Роза Попова печели сърцата на публиката.
Изпълнението й е отбелязано от критици като Божан Ангелов, Иван Камбуров, Андрей Протич като рядък успех на професионалната ни сцена.
В образа й има лирично-меланхолична пластичност; в тази роля тя стига до висините на трагичното звучене.

Но престоят й в Народния театър отново е за кратко.
Атмосферата на държавния театър я задушава.
Репертоарът и ролите, които е принудена да изпълнява, се разминават с разбирането й за театър.
Конфликтна, страстна и отдадена до край на театъра, Роза Попова е непримирима към компромисите, интригите и завистта,
които спъват творческия й устрем и тя скоро напуска Народния театър.

Театър „Роза Попова” отново поема по пътищата на страната.
През цялото време тя не престава да пише, превежда, поставя и играе на провинциалните сцени в България.

От 1910 до 1911 година Роза Попова е директор и режисьор в Русенския театър.
Това е един от най-силните периоди на театъра.
И тук Роза Попова започва с изграждането на репертоара.
Всяка пиеса се разучава и репетира дълго и с вникване в образите и съдържанието.
Поставят се отново Ибсен, Зудерман, Страшимиров.
За изпълнението й на Магда я обявяват за почетна актриса на Русе.
Играе също и Маргарита Готие, и Нора, и отново Вела.
В тези по-късни превъплъщения (в Русе и с пътуващия си театър) Роза Попова задълбочава силата и трагизма в образа на младата жена.
Сия Филева цитира Хрисан Цанков, който я е гледал като Вела в русенското й изпълнение през 1911 г.
“Нейната Вела беше Страшимировата тревожна, угнетена, чувствителна мома, подчинена по съзнание, а не по сърце на традициите.
Вела на Роза Попова беше един класически образ.
Тя така играеше, така нюансираше ролята си, че с играта си правеше от “Вампир” първата българска трагедия.
Нейната игра преобразяваше нас – партньорите й….
Тя така ни увличаше със силата на своя трагизъм, че ние започвахме да играем не роли, а някакви страшни житейски конфликти.”]

Но непокорната и нетърпяща ограничения Роза отново влиза в остър конфликт с общинските власти и напуска театъра.
И отново заминава в чужбина.
Отзивите от гастролите й в чуждата преса са хвалебствени.
За нея известният френския актьор Муне Сули казва:

“…Вие българите имате една голяма артистка, една втора Сара Бернар, истинска нейна съперница, съперница е и на Елеонора Дузе.
Когато вашата Роза играе Маргарита Готие (”Дамата с камелиите”), нашата Сара знае това и не се чувства добре…”

По случай ибсеновите тържества в Норвегия в-к „Афтенпостен” отпечатва статията „Една ибсенова дъщеря на Балканите”,
в която се изтъква значението на Роза Попова, първа поставила творбите на великия норвежец на Балканите.

Завърнала се у дома Роза Попова отново възстановява своя театър.
Този път съставът е от 25 души.
Репертоарът е обогатен с нови заглавия – “Сафо” от Грилпацер, “Катастрофа” от Де ла Грация, “Семейство” от Юркевич.
Славата й на първа артистка достига до най-затънтените кътчета на родината.
Навсякъде я приемат с овации.
В Сопот постилат сцената с рози, в Казанлък я посрещат с военна музика, която изпълнява марш, специално написан за нея.
По разкази на очевидци – в Котел целият град излязъл да я посрещне, както се посреща владика…

Трудно е днес да си представим една актриса, играла преди сто години на театралната сцена.
За артистичните й качества, обаянието и характера на творческия й образ можем да съдим по снимки (за съжаление не много),
по отзивите на критиката в печата, по спомени.
Тя самата много лаконично определя себе си:

„Вътрешните условия, при които интерпретирах моите роли, представляваха от себе си винаги един сложен психически процес.
За мене не е важно амплоато, въпреки че съм наречена у нас и вън от България трагичка.
Аз жадувах да играя роли от всякакъв характер.”

Ето как я определя Светослав Камбуров-Фурен в печата:

„Роза Попова съединяваше в себе си крайните предели на сценичните възможности:
от примитивния детски наивитет, до страхотния, незнаещ граници трагизъм …
Като художествен център и уравновесител на тези крайност стои високият интелект на артистката…
Ето защо тя може да развихри в душата си стихията на безумната Медея,
както и да придаде изтънченото благородство на една Мария Стюърт или Хеда Габлер.”

На артистичния й талант се възхищават поети като Димитър Бояджиев, Теодор Траянов и Кирил Христов. Посвещават й стихове.

За нея Теодор Траянов казва:

“Едно изумително богатство от стихийност и грация, от шемет и най-висша интелектуалност”.

Може би най-щедър в описанието й е Людмил Стоянов:

„Силата на преживяването у нея е изключително.
Но не буйно и поради това неуравновесено, а напротив, художествено измерено.
Жеста и израза издават вживяване, осмисляне, опитност.
Една вродена интелигентност ръководи играта й.
Огън, страст, мярка, широта, отзивчивост, нежност, сантименталност, яркост, меланхолия, и дълбока съсредоточеност –
всичко това ни дава сложният артистичен образ на Роза Попова.”

В статия за българския театър Гео Милев посочва Роза Попова и Адриана Будевска, като единствените драматични артистки у нас.

Не липсват отзиви и от провинциалния печат:

„Ние я гледахме в събота, на 13 този месец, вечерта в ролята на “Медея” в разградския театър.
В най-трагическите моменти на пиесата тя бе възвишена и неподражаема.
Тя живее на сцената; ние виждаме да блещукат сълзите в хубавите й очи…
Очите й блестяха в безкрайните емоции.
Тя бе до неподражаемост верна и велика.
В своето лудо и страстно желание за отмъщение в изоставянето си от своя съпруг, със дълбоко устремен и разсеян поглед,
с протегнатите си надире до пречупване свити в юмрук ръце, със своя писък на отчаяние и отмъщение
тя изглеждаше на истински разярен леопард, който търси рожбите си…
Такова експансиране на чувства, придружено от една неподражаема мимика, туй дълбоко изражение в лицето и жеста,
рядко ще срещнем у жената и в по-големите европейски театри.”

Трагичност, стихия, страст, интелектуалност са думите най-често използвани в описанието на артистичния образ на Роза Попова.
Богатството на творческо й амплоа позволява да играе успешно в образци на европейската драматургия,
както и в новата българска драма по това време.
Незабравими ще останат образите на Медея, Нора, Магда, Маргарита Готие, Вела – образи, към които се връща през целия си творчески път
в София и страната.

Балканската война слага край на театралните турнетата.
Роза Попова се прехвърля от сцената на бойното поле,
където като медицинска сестра поема грижата за отделение от 60 тифозно болни.

Завърнала се от фронта след катастрофалната междусъюзническа война,
Роза Попова е завладяна от идеята за собствена театрална сграда в София.
Двамата със Стоян Попов се хвърлят в нова авантюра.
Заминават за Деде Агач, за да подготвят финансовата и творческа база на своя бъдещ театрален проект.
За съжаление трябва да понесат поредния удар на съдбата.
При бомбардировките през 1915 г. къщата им в Деде Агач е разрушена, а заедно с нея и всичко ценно, което са събирали –
гардероб, библиотека, преводи и оригинали за бъдещия театър.

„Едва сега почувствах ясно, че в няколко минути само аз съм останала с една единствена риза на гърба,
че цялата красота на една мечта се изпепели изведнъж –
и всичко материално постигнато в редица години с толкова труд и безсънни нощи догоря в димящите развалини…”

Роза Попова е принудена да се върне в София, където не й липсват както почитатели, така и врагове.
Но въпреки всички загуби тя е готова да започне отново.
Замисля театрална програма, която включва основни текстове в световната драматургия –
от древните гръцки трагици до най-новата драма, но не успява да намери акционери готови да инвестират в подобна идея.
Надеждите й са насочени към Светослав Камбуров-Фурен – драматург и критик.
Заедно основават Първата българска театрална студия, а Камбуров поставя пиесата й „Завет”, написана под псевдонима Дилантур.

Работата на студията е за кратко.
Животът става все по-труден, а здравето на Роза Попова се влошава от принудителните лишения и тя се затваря в къщи.
Следват още по-тежките от 1923 до 1925 години.
Съпругът на сестра й е убит в затворите.
Самата тя е далеч от единствения й храм – сцената.

На 15 май 1926 година – Народният театър организира тържествено честване на 25 години сценичен и творчески живот
на двете най-големи пътуващи актриси в българския театър – Роза Попова и Маня Икономова.
Издават сборник с материали, посветени на творчеството им.
Роза Попова нарочно напуска столицата, за да избегне участието си в празника.
Тя заявява, че се оттегля от сцената и се отдава на писане на мемоари.

Въпреки тези изявления Роза Попова продължава да играе, макар и много рядко.
На 52 годишна възраст през 1930 г. се появява в ролята на Магда от „Родина” на Зудерман.
Представлението е по повод честването на годишнина на Стоян Попов.
Последната й поява като Магда е на официалното честване на петгодишнината от смъртта на Зудерман, три години по-късно.
Почти всички софийски вестници отразяват изпълнението на артистката.
Изпълнението на Роза Попова омагьосва столичната публика:
„…кадифен глас зазвуча, замилва и затрогна. Той влизаше направо в душите и този глас не остави нито една струна недокосната.”-
пише Владимир Русалиев в „Български народен театър” от 1933 г.
Едва ли има нещо по-красноречиво за авторитета и майсторството на една артистка от вълнението и преклонението на публиката,
от отзивите на целия софийски печат, които превръщат присъствието й в културно събитие.

Последните сведения за професионалния й живот са от 1937 г., когато Роза Попова е поканена
да оглави Оперетно-драматичния областен театър в Шумен.
По спомени на шуменци Роза и Стоян Попови са продавали на кило книгите от библиотеката за хляб и сирене
не само по време на пътуванията с театъра си, но и в годините на държавна служба.
В продължение на два сезона Роза Попова организира нов театрален репертоар на трупата,
от която впоследствие излизат едни от най-големите актьори на българския театър.
В летописа на шуменския театър този период е останал най-вече с постановката “Иванку – убиецът на Асеня”.
Главните роли са поверени на Димитър Стратев (Исак), Роза Попова (Мария) и Владимир Шейтанов (Иванку).

След смъртта на Стоян Попов Роза Попова окончателно се оттегля от театъра.
Омъжва се за Светослав Камбуров, но здравословното й състояние е съвсем разклатено и тя заминава в провинцията при сестра си,
където живее в оскъдица и угасва в малката й къщичка в Мездра на 11 април 1949 г.

Остават снимките, спомените, критическите бележки за един голям артистичен талант и обаятелна личност,
белязали с уникалната си индивидуалност развитието на българския театър.
Остава образът й на модерен творец, успял да се впише в европейския театрален афиш в края на ХІХ и началото на ХХ век.

…Предай нататък…КЛУБ ИЛИЯ МИНЕВ…Предай нататък…