Константин Егерт, Дойче Веле

Всичко, което искате да знаете, но ви е страх да попитате за възможния нов конфликт между Русия и Украйна,
можете да научите от информацията на Министерството на външните работи.
То публикува проекти за договори със САЩ и с НАТО, които имат за цел „да гарантират безопасността на Русия“.
Ултиматумът

Да публикуваш собствения проектодоговор още преди началото на консултациите с партньора –
това, меко казано, е доста необичаен ход в съвременната дипломатическа практика.
И много характерен за периода 1938-1941.
Защото по същината си това е чисто и просто ултиматум.

Кремъл изисква от Запада да се отрече от Букурещката декларация, която отвори перспектива за членство в НАТО на Украйна и Грузия.
Изисква от него също така фактически да прекрати военно-техническото сътрудничество с Киев и да се откаже
от разполагането на определени видове оръжие на собствената си територия – тоест,
в страни-членки на Алианса.
Освен това от изказванията на руски официални лица ние знаем и още нещо:
Москва очаква от Вашингтон да принуди Киев едностранно да изпълни част от договореностите от Минск
за въвеждане на специален статут на двата региона в Източна Украйна,
които фактически са изцяло под контрола на Кремъл.
Путин и Лавров настояват за официално оформяне на така наречените „гаранции за сигурност“,
които Западът трябвало да даде на Русия в рамките на конкретни срокове и „на принципа на равната и неделима сигурност“.
С други думи: руското ръководство претендира за правото на вето над решенията на НАТО, при това още в най-близко бъдеще.
И явно няма намерение да води дългогодишни преговори за различните аспекти на общата сигурност,
както беше по времето на Студената война.

Подобен остър тон Москва използва към Запада за последен път по време на Карибската криза през 1962 година.
Реториката беше по-сдържана дори през 1983, когато разполагането в Европа на съветски и американски ядрени ракети със среден обсег
и цяла поредица от регионални кризи изправиха света на самия ръб на трета световна война.

Ако наистина бъдат изпълнени условията, съдържащи се в проектодоговора на МВнР,
тогава НАТО ще престане да съществува като самостоятелна организация, а Украйна ще изгуби суверенитета си.
Излиза, че отговорът на Кремълския ултиматум е предизвестен:
той явно ще бъде отрицателен.
А оттук следва, че руското ръководство съзнателно води нещата към конфликт.
Но защо?

Имам следното предположение.
Всички публични изяви на Путин би трябвало да се възприемат съвсем буквално.
Той наистина вярва, че украинците и руснаците са един народ.
Вярва, че Русия има право на собствена сфера на влияние в Евразия.
Вярва, че новите държави влизат в НАТО насила.
Вярва в така наречените „цветни технологии“.
И накрая: вярва, че европейците мечтаят да се освободят от американския диктат.

Последното допитване на Центъра „Левада“ показва следното:
50% от анкетираните смятат, че за сегашното напрежение са виновни НАТО и Западът.
А други 16% хвърлят вината върху Украйна.
Дори ако направим корекция надолу заради традиционната неискреност на част от анкетираните в полза на властта,
пак излиза, че около две трети от населението безрезервно вярват на държавната пропаганда
и всъщност са готови да приемат идеята за война.

Все пак не бива съвсем да пренебрегваме аргумента,
че на режима в Москва не му трябва военно бреме.
Ясно е, че ако започнат мащабни военни действия, руската армия ще претърпи и сериозни загуби.
Защото украинската армия не е това, което беше през 2014.
Но при цитираната съвсем еднозначна нагласа на общественото мнение
няма как да очакваме и масови протести и демонстрации в полза на мира по руските улици.
С други думи:
всичко зависи от това какво ще реши върховният главнокомандващ Владимир Владимирович Путин.
А какво ще реши той – това зависи от огромен масив известни и неизвестни фактори,
включително от качеството и интерпретацията на различните информации, които достигат до него по открити и закрити канали.

Логиката на Путиновия ултиматум

Путин на практика е пожизнен президент с почти неограничена власт.
Последният обитател на Кремъл, който притежаваше подобна неограничена власт, се казваше Сталин.
Една такава власт по определение не може да бъде миролюбива.
Тя не е възможна без задължителния „външен фактор“, който сякаш ? се полага по право:
послушни сателити, джобни сепаратисти на повикване, спецгрупи по „ликвидирането“ на неудобни лица, грубиянщина,
издигната в ранга на държавен изпит по лоялност.

Да се отдалечи реалната военна опасност от границата на Украйна само в резултат от видео разговорите с Джо Байдън
и от някакви си там съвещания на разните му работни групи –
това теоретически е възможно, но на практика не е.
Разбира се, Кремъл ще се радва да бъдат изпълнени всички негови искания без война.
Но ако не стане – защо пък да не прибегнем до сила?
Още повече, че наоколо се навъртат само някакви безпомощни западни политици – и няма нито един Чърчил.
Да не говорим, че днешната руска власт в допълнение към танковете си разполага и с Газпром,
какъвто Сталин нямаше.

Логиката на Путиновия ултиматум гласи:
поне част от моите изисквания трябва да бъдат изпълнени.
В противен случай руското началство ще изглежда безсилно и несериозно.
А да се допусне такова нещо е съвършено невъзможно.
Пък и обитателите на Русия своевременно вече са привикнали към мисълта за нова война –
поне ако вярваме на социолозите.
Напълно възможно е тъкмо този факт да се окаже решаващ,
когато на Кремъл му дойде времето да взима решение.

,,Предай нататък…КЛУБ ИЛИЯ МИНЕВ…Предай нататък…

Путин новият Сталин ли е,
или новият Хитлер?

Или Путин едновременно е
националсоциалкомунист?