ВСЕБЪЛГАРСКИЯТ КАЛЕНДАР

17-ти април,
1898-ма година.

Умира легендарният Ильо Войвода.
В Кюстендил, на 93 години.

По повод кончината му, Централното поборническо опълченско дружество публикува
във вестник „Юнак“, в броя от 18 април 1898 г. „Скръбно известие“:
„С неизказана душевна скръб и с дълбоко съкрушено сърце съобщаваме на всички роднини, приятели, познайници и другари по оръжие,
че на 17 т.м. сутринта се помина в Кюстендил старият и всеизвестен борец за българската свобода, защитника на угнетените си братя,
македонски българи, бичът на азиатския варваризъм и тиранизъм, страшилището на свирепите турци – Ильо Марков Войвода.“

Легендарният Дядо Ильо Войвода, е изпроводен от множеството към сетния си път.
Погребан е с почести.

Роденият на 28-ми май, 1805 г.Ильо, е демонстрация на неограничените възможности на човешкия дух.
Ильо се спречква с местен османски първенец, който си позволил да задиря двете му сестри и бързо заминава за Рилския манастир.

През следващите осемнадесет години, Ильо се препитава като пандурин в Рилския манастир.
Пандурите били мъже със специален статут, които имали право да носят оръжие и действали като легална охрана на църковните средища.

По време на престоят си в Рилския манастир, Ильо (наричан и Кара Ильо или Ильо Беровски) се запознал с Неофит Рилски и множество други
културни дейци на Българското Възраждане от първата половина на XIX век, които били чести посетители в манастира.

През 1848 г., 43-годишният Ильо Марков се прибира в родното Берово.
Като наследство на своята служба, той запазва оръжията си, с които продължава да се разхожда свободно.
Въпреки това, след 18 години служба и немалко сблъсъци с разбойници и дерибеи, Ильо решава да окачи пушката на стената.
За да се задоми и да създаде семейство.
Жени се за местната красавица Цона, от която му се раждат три деца –
дъщеря Велика (р. ок. 1848 г.) и синове Никола (р. ок. 1850 г.) и Иван (р. ок. 1852 г.).

Но съдбата е решила друго за Ильо Марков.
През 1850 г., Ильо се спречква с местния османски дерибей Мехмед Байрактар.
Отмъстителният дерибей Мехмед, му устройва засада.
Антон Страшимиров разказва в „Македонските воеводи“,че куршум убива невръстният син на Ильо – Никола,
а брат му Станко е убит при последвалото спречкване
Мехмед Байрактар е убит, а Ильо е принуден да се скрие в Малашевската планина.
Заедно с него тръгва и сестра му Мария Маркова, която става знаменосец на четата,която достига до 70 души .
През следващите три години,Ильо войвода раздава правосъдие на местните управници според заслугите им.
Към нея се присъединяват не само доброволци, но и други хайдути, трупали опит в борба срещу властите.
Ильо Марков се налага като безспорен командир.
Четата става известна на османските власти и те се опитват да я неутрализират но без никакъв успех.
През 1854 г., заради зачестилите хайдушки акции по течението на Струма, османлиите в Дупница решават да отмъстят
на местното българско население, вероятно подозирайки че сред българите има помощници на хайдутите.
От свои хора в града, Ильо войвода научава за плана на властите и изпраща съобщение до турските първенци,
че ще изравни тяхната махала със земята ако понечат да приведат плановете си в действие.
Разколебани, турците прекратяват подготовката си, притеснени и от размера на Ильовата чета.
Опитите на властите да заловят Ильо са безуспешни.
През 1856 г., от Истанбул се изпраща официален декрет, подписан от правителството,
с който се дава опрощение за Ильо войвода.
Ильо и част от четата му влизат тържествено в Кюстендил и се помиряват с властите,
а Ильо получава право да запази оръжието си.

След като се е прибрал при семейството си в Берово, срещу Ильо е организиран заговор в1859 г., от приятели на убития Мехмед Байрактар.
Ильо и неговият другар Нико Камбера изпреварват заговорниците, издебват ги и ги убиват след което отново хващат планината.
Османските власти залавят 12 от старите му четници, въпреки обещанията за опрощение.
Осем от тях са обесени в Ниш, а четирима в Кюстендил.

След като не успяват да заловят легендарният хайдутин, османските власти разграбват и събарят къщата му
и изселват жена му и децата му в Кюстендил.
Ильо, отново следван от сестра си Мария, бяга към Солун и Света Гора, където се укрива няколко месеца.
След това отново събира част от старата си чета и през 1860 г. се прехвърля в Сърбия.
Тук Ильо и четата му са посрещнати от Георги Раковски, който тепърва организира своята Първа българска легия.
Под натиска на Русия, Сърбия забранява българската Легия.
През следващите две години Ильо и част от четата му се настаняват в Крагуевац,
а през 1864/5 г., той се връща в Белград,
Сръбския княз Михаил Обренович награждава Ильо с орден за храброст и пожизнена пенсия.
По същото време, семейството му е интернирано в Скопие от османските власти.
От тежката им съдба ги спасява намесата на Найден Геров, тогава руски вицеконсул в Пловдив.

Ильо остава да живее в Сърбия до 1876 г.
Вече 71-годишен, той се включва активно в започналата Сръбско-турска война (1876г.)
Организира нова чета от 300 души.

В самия край на войната, край Делиград, Ильо войводасе спречква със сръбски офицер, който го прострелва в гърдите.
Куршумът засяга тежко гръдния му кош и парализира дясната му ръка.
В опит да потулят инцидента, сръбските власти му осигуряват лечение и му дават втори орден за храброст.

Още не оздравял от получената рана, през пролетта на 1877 г., Дядо Ильо войвода събира нова чета и
подпомага напредването на руските войски.
Четата му действа в дн. Северозападна България, а през зимата се включва в Софийският отряд на генерал Гурко.
Лично Гурко го награждава с орден за храброст „Св. Георги“ и го зачислява към уланския полк,
да освободят Радомир.

Ильо Войвода изпраща писмо до каймакамът на Кюстендил, известявайки го че четата му е авангард на голяма руска войска.
Блъфът на Ильо сработва и кюстендилският османски отряд се предава и е разоръжен от българските четници,

Следва настъпление на юг към Малашевската планина и в края на януари, 1878г.,
Ильо войвода се справя с местните башибозушки банди и съдейства за назначаване на селски съвети в селищата южно от Кюстендил,
които да се самоуправляват до окончателното прокарване на границите.

Ильо Войвода пристига в Сан Стефано.
Тук е удостоен с нов орен за храброст.

Ильо Войвода и семейството му най-сетне се събират и заживяват в Кюстендил, където построяват своя нов дом (днес къща-музей).
Седемдесет и три годишният ветеран заживява със своята скромна сръбска пенсия.

През 1885 г., България и източна Румелия обявяват своето Съединение.
Еуфорията бързо е заменена от изумлението,когато Сърбия, под натиска на Русия, обявява война на България.
Макар да е прекарал близо двадесет години в Сърбия, Ильо Марков не се колебае.
Осемдесет годишен, той събира нова чета, от около 300 души и се заема да пресрещне настъпващите сръбски части в района на Брезник.
Четата му е присъединена към т.нар. Радомирски отряд и се командва от племенника на Ильо – Димитър Попгеоргиев Беровски.
Заедно с отряда, четниците се сражават последователно при Брезник, Сливница и Враня.
В края на войната, научавайки че Ильо Войвода се сражава срещу тях, сърбите му отнемат пенсията, изплащана до тогава.

През 1886 г., по настояване на Стефан Стамболов, Народното Събрание му гласува пенсия от 200 лева, с която да се издържа.
Престарелият Ильо Войвода продължава да съветва младите родолюбци, които идват при него и се смята за вдъхновител на ВМОРО.

През 1896 г., след падането на Стамболов,
българският Парламент извършва едно позорно дело,
като отнема пенсията на престарелия войвода…

ВСЕБЪЛГАРСКИЯТ КАЛЕНДАР

…Предай нататък…КЛУБ ИЛИЯ МИНЕВ…Предай нататък…